От дъщеря към майка – пътят, който никой не ни учи да минаваме

Рая винаги е била "доброто момиче"...

Това, което не противоречи. Това, което вдига чиниите от масата, усмихва се, когато я боли, и учи отлично, за да не бъде бреме за родителите си.

Когато порасна и стана майка, Рая вярваше, че любовта сама ще я води. Но никой не ѝ беше казал, че между "дъщерята" в нея и "майката", която трябваше да стане, стои бездна – пълна с нерешени страхове, вина, нужда от одобрение и несъзнателни модели.

Тя се обвиняваше за всяка грешка с детето си. Виждаше собствената си майка в своите думи. И често – дори когато детето ѝ се нуждаеше просто от присъствие – Рая усещаше, че вътрешното ѝ момиче крещи за любов.

Този път между "дъщерята" и "майката" не е интуитивен. Той е осеян с капани, които ако не видиш навреме, започваш да предаваш несъзнателно нататък.

От терапевтична гледна точка, основните пробойни, които срещаме в този преход, са:

• Неосъзнатата нужда от родителско одобрение, която прехвърляме към собствените си деца.

• Страхът да не сбъркаме, който парализира естественото родителстване.

• Необработените рани от собственото детство, които се активират в ежедневието ни с децата.

• Нереалистичните представи за "перфектната майка", които водят до хронична вина и емоционално изтощение.

  
  

  

  Рая се сблъска с всичко това. И въпросът, който я измъчваше най-силно, беше:"Как да бъда добра майка, когато още се уча да бъда дъщеря на себе си?"